Трудовият лагер „Слънчев бряг“ край Ловеч остава като една от най-мрачните страници в историята на комунистическите репресии в България. За разлика от популярната асоциация с морския курорт, това име е свързано с място, което по свидетелства и документи функционира като център на тежък принудителен труд, насилие и физическо унищожение. Източник на информацията е dnes.bg.
Лагерът е създаден през лятото на 1959 г. с тайно решение на Политбюро на ЦК на БКП, в момент когато властта официално демонстрира закриване на лагерната система, включително и тази в Белене. Паралелно с това, според разкази на изследователи, стотици са освободени, но 166 души са определени като „непоправими рецидивисти и хулигани“, за които е търсено ново място за изолиране и „превъзпитание“ чрез тежък физически труд.
Историци посочват, че трудовата група е оформена като поделение край Ловеч – филиал на „Белене“, като решението е било мотивирано и от желанието да се избегнат международни последици, включително на фона на отказа на България през 1959 г. да ратифицира конвенция на ООН срещу принудителния труд и публичните твърдения на властта, че политически лагери в страната няма.
Една от най-сериозните характеристики на лагера е описваната му пълна незаконност дори според тогавашните нормативни рамки. Въдворяванията са ставали без съд и присъда, без право на защита, а управлението е действало по устни разпореждания.
Свидетелства и архивни данни описват режим, по-жесток от този в Белене, съсредоточен около работа в каменна кариера при крайно високи норми – посочва се изискване за натрошаване и пренасяне на около 11 кубика скална маса дневно. Насилието е било системно, включително побои при пристигане, наказания при неизпълнение на нормата, оскъдна храна, липса на медицинска помощ и тежки хигиенни условия. Сред изпратените са били не само криминално представяни от властта лица, но и хора, попаднали под ударите на режима заради различно мислене, политически вицове, западна музика и външен вид, както и наклеветени по местни конфликти.
Сред по-известните въдворени се споменават джаз музикантът Александър Николов – Сашо Сладура (загинал в лагера), композиторът Димитър Чабуклийски, актрисата Надя Дункин, Иван Карадочев (баща на певицата Богдана Карадочева), както и земеделецът Любен Боянов.
Сред малкото оцелели е Кольо Вутев, чиито спомени са запазени в архивите на БНР. В разказите му лагерът е описан като място на постоянен страх за живота, където побоите са били ежедневие, а смъртните случаи – прикривани, като телата са били извозвани тайно.
Командването на лагера е свързвано с началника Петър Гогов, както и с офицерите Николай Газдов и Цвятко Горанов, а в женското отделение – с Юлия Ръжкова. Действията им са поставяни в контекста на устни заповеди и опека от висшето ръководство в МВР, включително заместник-министъра Мирчо Спасов.
Лагерът е закрит през пролетта на 1962 г., след като слухове и данни за убийства и насилие стават трудно прикриваеми дори вътре в партийните среди. Комисия на ЦК на БКП установява тежки злоупотреби и смъртта на над 150 души. В доклад, изготвен след проверката, се описват работа без ясно работно време и почивка, постоянен натиск, изискване за „тичане“, побои с пръчки и тояги при забавяне или неизпълнение на нормата, както и крайно мизерни условия на живот и липса на контакт с близки.
По данни от периода, разкритията за лагера са използвани и във вътрешнопартийни конфликти, а „Слънчев бряг“ край Ловеч остава като символ на репресивната машина на режима и травма, за която обществото продължава да търси истина и отговорност.
