Авторката на „Смок“ Ели Лозанова се срещна с читатели в Регионалната библиотека „Проф. Беню Цонев“ в Ловеч, където представи и новата си книга „Обаче не стана точно така“. Пред публиката тя сподели, че възприема собствените си текстове „като читател, не като писател“, поради което прави многократни редакции, преди ръкописите да стигнат до издателски редактор. По думите ѝ „Смок“ е претърпял 35 редакции, а „Обаче не стана точно така“ – 22.
Лозанова разказа, че новата ѝ книга е възникнала от нуждата да се „измъкне“ от света на „Смок“ и от мястото на действието в първия ѝ роман – Наше село. Тя обясни, че дълго време е живяла с героите и атмосферата на книгата, което ѝ носело уют, но в един момент усетила, че трябва да се дистанцира. Така, докато преглеждала файлове в компютъра си и започнала „уж на шега“, се родил новият текст, който постепенно се оформил като книга.
Писателката се върна и към началото на „Смок“, като посочи, че силен тласък ѝ дала смъртта на близкия ѝ приятел – писателя Стоян Николов – Торлака. След съвет да се занимава с това, което обича, тя започнала да пише, създавайки първоначално обемен ръкопис, който самата тя оценява критично. По-късно решила да започне нова история, а заглавието „Смок“ се появило спонтанно. Намерението ѝ било да напише приказен, фентъзи текст, но според собствените ѝ думи стилът ѝ е по-скоро реалистичен, защото държи случващото се да е логически свързано с действителността.
Ели Лозанова е родена в София, но корените ѝ са от Северозападна България. Тя е прекарвала ваканциите си в село Липен при баба си и дядо си, а в средата на 90-те години се установява да живее там. Пред публиката тя направи и сравнение между „екскурзиант“ и „емигрант“, като отбеляза, че гостите получават внимание и почерпка, докато онези, които остават, поемат и ежедневните неудобства, включително да разчистват след посетителите.
В срещата бе засегната и темата за северозападния диалект, на който е написан „Смок“. Лозанова го определи като носител на специфичен, „неизтребим“ северозападен хумор, който често се насочва към най-сериозните теми – смъртта и самите нас. Според нея хуморът е форма на самозащита и начин да се изкаже неприятната истина така, че да не нарани.
На въпрос дали творческата дарба е наследствена, авторката каза, че е първата изявена писателка в рода си, но допълни, че творчеството съществува и в уменията на хората – от жените, които бродират шевици, до мъжете, които издялкват лъжица. Тя разказа и семейна история за прабаба си Рада – беженка от Кукуш, описвана като сладкодумна и певлива жена.
По време на събитието Лозанова прочете и откъс от своя превод на „Спящата красавица“ на северозападен диалект, включен в книгата ѝ „Село на завой“, където приказката носи заглавието „Зачмалата убавица“.
Източник на информацията: БТА.
