В България третирането на хората с психични разстройства остава на равнище, сравнимо с практиките от 50-те години на миналия век, заяви съдия Владислава Цариградска, член на Управителния съвет на Съюза на съдиите в България. Тя участва в Ловеч в кръгла маса на тема „Междуинституционално сътрудничество в подкрепа на хората с психични разстройства на местно ниво – предизвикателства и решения“.
По думите ѝ хората с психични разстройства имат равни права с всички граждани, а държавата и обществото са длъжни да осигуряват допълнителни гаранции заради тяхната уязвимост. Цариградска подчерта, че Конституцията предвижда особена закрила за тази група, тъй като заболяването често затруднява самостоятелното отстояване на права и достъп до ефективна защита. Тя посочи, че Съюзът на съдиите в България от години участва в дискусии и инициативи за промяна на подхода, но у нас продължава да доминира патерналистичен модел, докато в Европа още от 90-те години се преминава към модел, основан на права.
Според Цариградска в България все още е разпространено „съветско“ разбиране за отношението към хората с психични разстройства, за разлика от други държави. Като пример тя даде Германия, където, по думите ѝ, от десетилетия е извършен значителен напредък и обществото предоставя по-адекватна подкрепа.
Магистратът акцентира, че на първо място човекът трябва да бъде възприеман като личност с достойнство и потребности – да бъде признат, уважаван и зачетен. Тя отбеляза, че общественото и медийното внимание често се активира едва след тежки инциденти, без да се търсят причините, довели до тях. По професионалните ѝ наблюдения в подобни случаи проблемът рядко е „вродена опасност“ на конкретния човек, а по-скоро липса на подкрепа, контрол върху лечението и навременна институционална реакция, като институциите и обществото се задействат едва когато поведението стане нетърпимо или вече е нанесена вреда.
Една от основните причини за тези дефицити Цариградска вижда в прехвърлянето на отговорността между институциите. Тя даде положителна оценка за работата на Районния съд в Ловеч, местните институции и общината, както и за партньорството с доставчика на услуги „Глобална инициатива в психиатрията“, като посочи, че в града е изградена работеща форма на междуинституционално сътрудничество, която едновременно защитава правата на индивида и сигурността на обществото. По думите ѝ проблемите са твърде комплексни, за да бъдат решени от една институция.
Цариградска подчерта, че при тежки посегателства често има продължителен период на институционално бездействие въпреки подадени сигнали, като причината не е законова празнота. Тя посочи, че Законът за здравето предвижда възможност за задължително лечение при риск и липса на критичност, но процедурата трябва да бъде инициирана, тъй като става дума за съдебно производство при ограничаване на свобода. Според нея проблемът е в пасивността на институциите, а не в липса на правни механизми.
Тя изрази мнение, че когато темата се обсъжда в спокоен момент, а не след поредния тежък инцидент, гражданите могат да повишат информираността си и да знаят какво да изискват от институциите.
По отношение на дългия престой на някои пациенти в психиатрични заведения, включително с години, Цариградска заяви, че това е въпрос, констатиран и от Комитета за предотвратяване на изтезанията. Сред проблемите тя открои прекъсването на лечението след стационарния период. Като добра практика тя посочи продължаването на контрола и лечението в амбулаторни условия след обичайния стационарен срок до три месеца, което според нея подпомага устойчив ефект, възстановяване и връщане към нормален живот, както и нуждата от дългосрочна или пожизнена подкрепа чрез социални услуги.
Цариградска заяви и позиция, че трябва да отпадне запрещението, като посочи, че то не е инструмент за настаняване или лечение в психиатрия, а е предвидено основно за защита на имуществени права. По думите ѝ на практика в България запрещението често се използва като механизъм за злоупотреби с имущество на хора, които би трябвало да бъдат подкрепяни.
Тя даде пример с модел, прилаган в Германия, при който подкрепата е насочена конкретно към уязвимите сфери, без да се отнемат изцяло правата на човека. Според нея, ако има риск от неблагоприятни имуществени действия, ограниченията могат да са само за определени разпореждания при конкретни условия, като съдът може да предвиди извършването им със съдействие, но лицето да запази правото на избор по други ключови въпроси, например къде да живее.
Източник на информацията: БТА.
