Мариян Стефанов: Талантът си е талант, без значение дали си от малкия град или от паветата

Ловеч винаги е раждал таланти, които завладяват националната сцена, и Мариян Стефанов е поредното доказателство за това. Макар професионалният му път да го отвежда често в съседния Плевен, а телевизионният успех в сериала „Мамник“ по романа на Васил Попов да го превърна в истинска звезда, той не забравя откъде е тръгнал.

За Мариян Ловеч не е просто точка на картата, а мястото, където се завръща, за да релаксира край река Осъм и в стария квартал „Вароша“. Броени дни преди финала на „Мамник“ разговаряме с него за спомените от детството в „града на люляците“, за учителите в Икономическия техникум, които първи видяха в него актьора, и за пътя от училищната пиеса до големите продукции.

Какво е усещането да се завърнеш у дома като успял артист и кои са трите места в Ловеч, които Мариян би показал на колегите си от екрана? Представяме ви един разговор пред lovech.info за корените, амбицията и мостовете, които изкуството гради.

– Ти си от Ловеч, но пътуваш много по турнета. Какво е първото нещо, което правиш, когато се прибереш в родния град? Има ли „твое“ място там, което те зарежда?

– Най-първото нещо, което правя, когато се прибера, е да релаксирам. Тъй като все пак не се прибирам от почивка, а от репетиции, представления или снимки, през първите два-три дена почивам активно. Иначе нямам конкретно място, което да посещавам –

най-често се разхождам покрай реката, тъй като все пак през Ловеч минава река Осъм.

Има кътчета, които са по-спокойни и обикновено сядам на някоя пейка, за да се усамотя. Това ми помага най-много да се заредя и да събера сили за следващите представления.

– Кои бяха първите ти стъпки в изкуството? От ранна детска възраст ли започна страстта ти към актьорството, или впоследствие ти повлияха личности от Ловеч?

– Може би средата и децата – съучениците ми виждаха в мен някакъв талант. Аз изобщо нямах някакво желание да ставам актьор. Но те в някакви ситуации, когато се разсмеят или се случи нещо забавно, все ми казваха, че трябва да кандидатствам за актьор. До един момент изобщо не го бях обмислял, но когато станах 11. – 12. клас, си казах: „Защо пък да не пробвам?“. Все повече хора ми казваха, че трябва да стана актьор, дори и сред учителите ми. Класната ми в гимназията, която беше учител по литература, също ме е насърчавала.

Много често, когато разговаряхме с нея, тя се разсмиваше със сълзи. И аз в един момент започнах да мисля, че може би пък наистина имам някакъв талант.

Но аз и тогава си бях човек, който е здраво стъпил на земята и знаех, че талантът е някакво начало, но той трябва да се развива, ако искам да се случат нещата. Затова реших да кандидатствам. По същото време в училище дойде една актриса от местния театър, която искаше да направи пиеса с ученици. Часовете ми бяха доста скучни, тъй като учех счетоводство и контрол в Професионална гимназия по икономика, търговия и услуги, затова реших, че е по-добре да посещавам актьорството. И по този начин се дозапалих реално, което доведе и до кандидатстването ми в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.

– Лесно ли се случи кандидатстването за актьор?

– Кандидатствах, но не ме приеха веднага. Първата година ме скъсаха на трети кръг, втората година – пак. И чак на третата година ме приеха. Но още през първата година, когато ме късаха, разбрах, че професор Надежда Сейкова взима клас във Варненския свободен университет. И кандидатствах при нея „Актьорство за драматичен театър“, като тя ме прие. И така учих две години при нея, докато ме приеха в Академията. И после, когато ме приеха в НАТФИЗ, продължих с „Актьорство за куклен театър“ в класа на проф. Боньо Лунгов.

– А кой беше първият човек, който ти каза: „Марияне, ти ставаш за актьор“? Може би класната ти или на кастинга за постановката?

– Това е, че всички ми го казваха – съученици, приятели. Не мога да кажа точно кой е първият. Когато започнахме да работим по пиесата – няма да я забравя никога – беше „Старо село на края на света“ на Недялко Йорданов, режисьорката на представлението ми каза:

„Трябва да кандидатстваш задължително – това е твоето амплоа. Това ще работиш, да знаеш“.

В началото въобще не взех тези думи насериозно, защото все пак бях още дете, пубертет. Но впоследствие, когато ме приеха да уча за актьор, започнах да си вярвам лека-полека.

– А кое беше любимото ти произведение като ученик? Класната ръководителка по български език и литература най-вероятно ти е повлияла по някакъв начин.

– Може би точно с класната ми, Мими Илиева, часовете са били най-интересни. А много пъти сме обсъждали „Под игото“ на Вазов и може би затова то е останало в съзнанието ми като произведението, което най-много ме е жегнало.

– Какво би казал на младите хора в Ловеч, които мечтаят за кариера в киното или театъра, но се притесняват, че са от „малък град“?

– Бих им казал да не се притесняват, защото няма от какво. Това дали си от малкия град, от паветата или от село – талантът си е талант и ти си го носиш това нещо – никой не може да ти го вземе. Въпросът е да се бориш и да го развиваш, защото талантът е все пак някакъв процент, който за да стане 100%, се изисква и работа. И срещите с режисьори също имат голямо значение, защото голям се става с големите. Малките режисьори принизяват и ти ставаш малък като тях. Затова си мечтая за срещи с големи режисьори.

Например първия режисьор, с когото работих в ДКТ „Иван Радоев“ в Плевен, беше Димо Дешев и пазя топли чувства към него. С Димо имам над 10 премиери и много неща научих през това време. Прохождането ми в театъра е тръгнало реално с Димо Дешев и от него си заимствах една много хубава мисъл: „Да не градим зидове, а мостове“. Казвам го по повод това, че от стари времена има усещане за безпочвена вражда между Плевен и Ловеч, а все пак сме съседи. Не виждам какво има да делим помежду си и защо е тази вражда, след като от отминали времена се знае, че съседите са едни от най-близките хора.

Иска ми се, а и работя за това, аз да съм този „мост“ между градовете, тъй като играя на сцената на театрите и в двата града.

– Завършил си „Актьорство за куклен театър“ при проф. Боньо Лунгов. Помогна ли това специфично образование пред камерата в „Мамник“?

– Може би да, въпреки че при куклите е доста по-ярко всичко, доста по-преекспонирано. Но моят професор работеше много за детайла. А тук се срещнах с Виктор Божинов, който работи също за детайла, но в киното. И аз виждах в Божинов много от моя професор заради задачите, които ми даваше – той работеше по същия начин, въпреки че е различно куклен театър и кино.

Начинът, по който и двамата работят, стилът им и това да търсят детайла, да търсят финеса в изпълнението, а не общия план, да търсят най-малката мимика, най-малката усмивчица – това е много общо между тях.

Всичко говори, всичко казва нещо в киното. И това много ми харесваше във Виктор Божинов, че работи точно по този тънък и изтънчен начин.

– И това води към следващия ми въпрос. Виктор Божинов е известен с това, че изисква много от актьорите си. Какво ново откри за себе си като артист по време на снимките?

– Може да се каже, че Божинов разкри една моя нова страна, защото все пак Митко от „Мамник“ е много далеч от мен самия. И аз досега съм се изявявал в едно друго амплоа. Публиката не ме познава в такъв образ, особено плевенската и ловешката. А тук

Виктор Божинов извади от мен едни други светове,

които аз самият не съм подозирал, че ги имам – една драма, една дълбочина, която не съм очаквал аз самият, че мога да направя. Но явно опитът, който съм натрупал в театъра през тези 15-ина години, доста ми е помогнал и съм се развил до някаква степен. Както и срещите, които съм имал с режисьорите през годините, а те не са малко: Димо Дешев, Николай Урумов, Лилия Абаджиева, Владлен Александров, Бойко Илиев, Александър Морфов, Валентин Танев, както и две премиери с чуждестранните режисьори Алексндра Кардалевска от Македония и Филип Лос от Русия.

– Трудно ли беше да приемеш интимността на екрана и липсата на публика? Какво ти даде екранът, което сцената не може, и обратното?

– Екранът ми даде точно това – хем свръхяркост, хем супер минималистични жестове на изразяване. Докато в театъра е ясно, че публиката има голямо значение. Аз ги чувам на сцената – чувам дишането, чувам всяка една реакция на публиката, усещам ги някак си. Разликата е огромна.

– Очакваше ли сериалът да стане такъв хит?

– Честно казано, може да прозвучи малко… не в мой стил – малко амбициозно, но още по време на снимките знаех, че сериалът ще стане хит. От начина, по който се заснема, от екипа, който беше зад него – може би 100 души на терен всеки ден. Това са най-големите, може би, в момента. И операторът Тони Бакарски, и режисьорът Виктор Божинов, и продуцентите от Global Films – още тогава усетих, че това ще бъде нещо по-различно от другите неща, които сме гледали напоследък на екрана. И знаех, че и публиката ще бъде доста изненадана. Доколкото знам, вече има интерес към сериала и извън пределите на страната, така че се надявам да има същата популярност и там.

– Това е чудесна новина. А как се промени животът ти и разпознаваемостта ти по улиците, откакто влезе в този проект?

– Нищо не се промени и няма да се промени, защото аз съм много земен човек. Да, има разлики – хората ме срещат и ме поздравяват, искат да се снимат с мен, но това са някакви нормални неща, които приемам. Все пак това ми е работата – просто е по-публична и няма как да не е така.

Но другото, което ме радва, е, че хората не са нахални и се съобразяват.

– Имаше ли интересна или „страшна“ случка по време на снимките, която феновете на сериала не знаят?

– Не мога да се сетя за нещо особено. Със сигурност повечето са вътрешнозаводски неща, които няма да са интересни на широката публика, така че по-скоро отговорът е – не.

– Ако трябва да разходиш колегите си от сериала „Мамник“ из Ловеч, кои три места задължително би им показал?

– Ще ги заведа първо на Покрития мост, тъй като все пак това е емблемата на Ловеч. След това в Стария град – „Вароша“, в който аз живея. Най-вероятно ще ги заведа вкъщи. А третото място е там, където съм израснал – крайният квартал на град Ловеч. Панелен квартал, където някога имаше много деца и беше истинско – там, откъдето е тръгнал малкият Мариян.

– Какво предстои на сцената? Подготвяш ли нови заглавия, които не бива да пропускаме?

– Имаме много предстоящи участия в страната с „Бай Ганьо“ на ДКТ „Иван Радоев“ – Плевен и съм концентриран в него. Който не е успял да го гледа, може да му се наслади. Много е актуален в момента и с това, което се случва в страната.

Предстоят избори, а в самото представление също правим избори… Случайно или не – в тренда сме.

Бях започнал репетиции в Ловешкия театър, тъй като все пак съм от Ловеч и имам участия и там. Направихме две заглавия, а сега започнах трето. Но с тази ситуация, в която се намира страната, се наложи спиране на подготовката на пиесата. Най-вероятно ще продължим през есента.

– А след сериала следват ли нови проекти в киното, извън театралния живот?

– Да, наскоро спечелих един кастинг. Много скоро ще снимам една комедия, за която вече ще съм си в свои води. Не мога да кажа заглавието, но лятото ми предстоят снимки. Целият август месец ще снимам това българско заглавие, което пак е по поредица от книги, но не мога да влизам в подробности.

– Може ли да се надяваме на продължение на „Мамник“?

– Доколкото знам, ако всичко е наред, би трябвало да видим на екран и „Лехуса“, която е втората книга.

Снимки: Личен архив на Мариян Стефанов