Не знае дали романът ѝ „Обаче не стана точно така“ задава най-важния въпрос, но според нея дава най-важния отговор – че „струва си“. Така писателката Ели Лозанова обобщи посланието на книгата си в интервю, като подчерта, че всяко усилие, всяка малка победа, а дори и загубите имат смисъл, защото се превръщат в уроци и подтикват човека да търси изходи, надежда и възможни решения. Авторката се срещна със свои читатели в Ловеч. Източник на информацията е БТА.
Лозанова разказа, че заглавието „Обаче не стана точно така“ идва от реалността и от разбирането ѝ, че животът рядко следва предварителните планове, а по-често принуждава човек да ги пренарежда „в крачка“. По думите ѝ това е и водещ мотив в книгата – когато паднеш, да намериш сили да се изправиш, да извлечеш положителното от причините за провала и, ако е възможно, да ограничиш последствията.
Макар новият роман често да се възприема като различен от предходния ѝ „Смок“, авторката не вижда рязка граница между двете книги. Според нея и в двата текста в центъра стоят силни женски образи – героини с различна възраст и опит, които са „блъскани“ и „дарявани“ от живота, търсят любов и не се оплакват – характеристика, която Лозанова определя като типична за героините ѝ.
Основната разлика, по думите ѝ, е стилистична: в „Обаче не стана точно така“ тя не използва северозападния диалект, с който „Смок“ стана разпознаваем. Решението е било съзнателно, за да не се възприема диалектът като единственото средство за въздействие. Лозанова допълни, че вече подготвя нова книга, чието действие отново ще се развива в същото село – „Наше село“, с познати и нови герои.
На въпрос коя от двете книги ѝ е по-близка, тя посочи „Обаче не стана точно така“, като обясни, че я усеща по-лична и я свързва с период, в който е била в Германия. Авторката отбеляза и близостта си с героинята Филомена, която е с повече житейски опит и по-близка до нейната възраст. Според Лозанова „Смок“ разчита повече на уютното усещане за селото и на „тъничката струна“ на копнежа по спокойствието, докато той представя „живия живот, само че на село“.
Писателката описа връзката си със Северозапада като дълбока и лична – майка ѝ е от монтанското село Липен, а баща ѝ – от видинското Бела. Макар да е родена в София, голяма част от детството ѝ преминава на село, но истинският сблъсък с този свят идва през 90-те години, когато икономическите промени я принуждават да се върне и да заживее в Липен. Тогава, по думите ѝ, осъзнала разликата „между екскурзиант и емигрант“, а преживеният шок бил голям въпреки познанството ѝ със селския живот.
По темата за изкуствения интелект Лозанова заяви, че го смята за полезен инструмент, но не и за творец, поради което не го използва в работата си. Тя го определи като „събирач“ и „компилатор“, който работи с вече налични данни, докато човешкият ум може да интерпретира, да улавя нюанси и да открива нова перспектива.
Авторката разказа още, че пише нощем, когато има тишина и спокойствие – „котката, кафето, компютърът и никой да не ме закача“, както сама го формулира. Тя се определя преди всичко като читател и отбеляза, че напоследък интересът ѝ е насочен към източната литература – японски, корейски и китайски автори. Сред книгите, които чете, посочи „Градината на думите“ на Макото Шинкай и „Дисквалифициран като човек“ на Осаму Дазай, като коментира, че е впечатлена от вниманието към детайлите в източната култура.
Извън литературата Лозанова намира удовлетворение в готвенето и в работата в градината. Тя е основател на фестивала „Бабина душица“ в Монтана, посветен на характерни ястия от Северозапада, а грижата за растенията и дръвчетата, по думите ѝ, носи усещане за смисъл и търпение.
